Сънят на разума ражда чудовища.
Франсиско Гоя
Продължаваме да говорим за жизнените сценарии. Днес ще стане дума за живота „без ум“. В основата на този сценарий не лежат вродени ниски умствени способности или задължително наличие на психическо заболяване.
Доста по-често тук се появяват такива „недъзи“ като безпомощност, глупост, лекомислие, липса на воля, неумение да разбираме какво всъщност искаме.
От гледна точка на теорията на жизнените сценарии причината за много от тези несгоди се крие в това, че в детството детето в една или друга форма е получавало забрани да мисли и да опознава околния свят.
„Че кой родител ще постъпи така с детето си!“, ще възкликнат някои. За съжаление това се случва доста често. Разбира се, обикновено никой не казва директно: „Престани да мислиш, това е вредно“, но често се използва такъв похват като игнорирането.
Няма да се впускаме в сложни обяснения и да даваме определение на понятието „игнориране“, най-добре да дадем пример.
Марийка отива в спалнята на родителите си посред нощ и вика майка си.
Майката: Какво се е случило, Марийке?
Марийка: Мамо, страх ме е.
Майката: Не бива да се страхуваш, вечно си измисляш нещо, отивай да спиш. (Или като вариант: „Можеш да легнеш до мен.“)
Какво се е случило всъщност? Майката е обезценила информацията, която ѝ е съобщила дъщеря ѝ. От майчинска гледна точка страхът на дъщерята е нещо незначително, на което не си струва да се обръща внимание.
Марийка така и останала със своите смътни чувства, страхът не е бил разсеян, а майчината реакция далеч не поощрява детето към развиване на яснота и способност да мисли. В основата на много страхове са неведението и липсата на информация, това е „храната“, която кара въображението да ражда „чудовища“.
Проясняването на ситуацията е това, което помага да се преодолеят всякакви страхове.
А ето и друг вариант на същия диалог.
Майката: Какво се е случило, Марийке?
Марийка: Мамо, страх ме е.
Майката: От какво се боиш?
Марийка: Чух шум и се страхувам, че някой ще влезе вкъщи.
Майката: Едва ли, момичето ми. Ние живеем на 6-ия етаж, прозорците са много високо. Вратата е здраво заключена, никой не може да влезе вкъщи. Хайде, връщай се в леглото.
Марийка: Добре, но ако отново ме хване страх, може ли да дойда при тебе?
Майката: Разбира се, а сега хайде да поспим.
Във втория случай думите на детето не са игнорирани. Марийка е получила важна за нея информация – разбрала е, че вкъщи е безопасно и че може да разчита на майка си, ако се изплаши. А и майката демонстрира на дъщеря си пример как трябва да се държим с човек, който се страхува.
Постоянното игнориране действа много разрушително върху човека. Според Клод Щайнер то дори е способно да ни побърка. Безумието е най-крайната форма на развитие на сценария „без ум“. Но сега няма да говорим за крайности. По-добре да поговорим за това, което се среща в живота точно тук и сега: за това как хората се учат да игнорират своите чувства или своята логика и формата, в която се излива това.
Игнорирането на чувствата
За човек е съвсем естествено да изпитва различни чувства: радост, ликуване, удивление, мъка, ярост, досада и т.н. Но малцина от нас получават възможност свободно да използват пълния им спектър.
Ако сте решили да наблюдавате негласните правила, съществуващи във всяко семейство, то ще забележите, че хората не се отнасят еднакво към проявата на чувства. Едни родители не обичат, когато децата им тъжат, други се дразнят от бурната проява на радост, трети не одобряват изразяването на гняв и раздразнение.
Така че в някои семейства е прието да се игнорира страхът, в други – гневът, и т.н. Когато детето започне да изразява такова „забранено“ чувство, всеки път му се карат и му правят забележки, а проявата на правилните, от гледна точка на родителите, чувства – обратно, поощряват се.
„Истинските мъже никога не плачат“, „Така постъпват само страхливците и слабаците“, „Какво скачаш, на гости сме, дръж се прилично“, „Не смей да се сърдиш на баща си“, „В нашето семейство никой… никога…“ и т.н.
Сценарият кара човека да изпълнява желанията на другите хора и да игнорира собствените си желания. От това се нарушава връзката на главата с тялото (чувствата и разума), ние се отделяме от вътрешния си център. Игнорирането на чувствата води до раздвоение на личността.
Когато човек престане да забелязва някои от своите чувства, те не престават да съществуват. Чувствата продължават да влияят на нашето състояние и поведение. Неизразеният срам, гняв, мъка или страх се натрупват и намират своето изражение по заобиколни пътища. Понякога те се проявяват в болестни телесни симптоми (това, което обикновено се нарича психосоматични разстройства), тревожност, безсъние или в дадени особености на поведението.
Човек, чиито чувства се игнорират, има избор:
1. Да се научи да не забелязва своите чувства и да се държи така, сякаш ги няма. В резултат човек се „изключва“ от своите емоции. Този избор често се прави от мъже: те стават коравосърдечни и безчувствени.
2. Да запази чувствата си и да не обръща внимание на тези, които ги игнорират. Такива хора обикновено се смятат за прекалено емоционални и незрели. Такъв избор често се прави от жени: те стават „ирационални“.
3. Да се опита да живее, отчитайки едновременно чувствата си и мнението на тези, които ги игнорират. Така е много лесно да се объркаш. Човек, направил такъв избор, често става разсеян и тревожен.
Лекарство срещу разминаването между главата и тялото може да стане съзнателната работа със своите емоции.
Игнорирането на логиката
По какъв начин можем да се озовем в такъв сценарий? Пътищата са много и различни. Класификации и схеми тук не съществуват. Най-добре да дадем конкретен пример. Зрелите хора често са далече от съвършенството във всекидневния си живот. Всички ние понякога правим грешки и се поддаваме на слабостите си. Но възрастният човек ще се чувства много неловко, ако тази слабост се забелязва от собственото му дете.
„Мамо, защо се сърдиш на татко, задето не е изхвърлил боклука, я виж ти колко много неизмити чинии имаш?“ Каква може да е реакцията на такова изказване? „Ти ли ще ме учиш, марш в стаята!“, „Я да не знаеш много, че ще ти плесна два шамара“.
Всъщност това е мощна забрана за използване на логическите способности от детето. Дали са му указание „не мисли“, „не смей да анализираш поведението на възрастните“.
Друг пример: 9-годишен ученик по време на обяд решава да не се съгласи с някое от твърденията на баща си и казва: „Това е просто предразсъдък.“ Таткото се обръща и изкрещява: „Предразсъдък?! Ще ти дам аз един предразсъдък! Да не си посмял да се обадиш отново в този дом“ и му плясва шамар зад врата.
Какъв урок ще извлече детето от дадената ситуация? Има свое мнение, изказва го и използва термини – лошо, това значи да си дързък. А след няколко години в университета, по време на изпит, не е изключено както преди да се чувства пред преподавателя като ученик пред властния си и строг баща, и да не успее да покаже своите знания.
Сигнал за игнориране на личните мислителни способности могат да бъдат фрази „аз съм карък“, „просто не ми върви“, „какво да направя, такава ми е съдбата“. Безспорно в живота има различни ситуации, но когато подобни фрази започнат много често да се повтарят от човека и всички жизнени неуспехи се обясняват с „уруки“, то тук явно става дума за модел на поведение. И „без ум“ работи на пълни обороти.
Ерик Бърн посочва, че в някои семейства, когато нещо не се получава, родителите се ядосват, обиждат се или изпадат в униние, а в други търсят решение на проблема. И децата им съответно израстват с различни отношения към живота.
В отговор на една и съща ситуация един ще си помисли: „Имам проблем, трябва да го реша“, а друг ще си помисли: „Имам проблем, но аз не мога да го реша“ или „Няма никакъв проблем“, тоест той ще игнорира своята способност да мисли логично (способността да решава проблеми).
Противоотрова срещу живота „без ум“ е възстановяване на вродената ни способност към опознаване на околния свят, а също способност самостоятелно да правим избор и да носим отговорност за решенията си.
(Следва)
