Свързани ли са душата и тялото? И ако да, то как?
Когато Стив Коул бил постдокторант, го завладяло необичайно хоби – той търсел картини за колекционери, които можели да им харесат.
Разглеждането на картини (а той много обичал да се занимава с това) му станало още по-интересно. „Появи се допълнителен слой смисъл – казва той. – Харесваше ми да намирам сред художниците благодарна аудитория.”
Нетрадиционно увлечение, нищо повече. Но след това изследвания навели днешния професор от Центъра за психоневроимунология към Калифорнийския университет в Лос Анджелис на мисълта, че усещаната от него приятна възбуда е донесла полза не само на пазара на живописта, но и на собствената му имунна система. А залог за доброто разположение на духа било осъзнаването на това, че дейността му има смисъл.
Преди няколко години повечето молекулярни биолози биха се присмели на подобна идея. Днес има данни, че състоянието на ума наистина влияе върху здравето. Но както и преди е трудно да се обясни как е възможно това на молекулярно ниво – по какъв начин усещанията са свързани с прекалено сложната физиология на нервната и имунната система.
Тъкмо с тези въпроси се занимава психоневроимунологията (ПНИ), която често е критикувана за липсата на научна строгост. Коул се заклел да изчисти любимия си отрасъл от този недостатък и да му помогне. „Това е работа за упорит инат – казва ученият. – Как състоянието на ума се отразява на целия организъм?”
Коул и негови приятели публикували редица изследвания, в които се прокарва мисълта за това, че лошото настроение (стресът, самотата) играят роля на своеобразен гид за имунния отговор, активирайки едни или други програми на генна експресия, които определят нашата готовност за борба с болестите. Ако това наистина е така, то светоусещането оказва влияние на всичко – от вероятността да се сдобиеш с хронично заболяване (диабет, проблеми със сърцето) до клиничната картина на СПИН и рак.
Наскоро Коул се заел с още по-сложната тема за щастието. Неговите работи отчаяно се критикуват – казват, че той приема желаното за действително и се занимава с морализаторстване. Но за да намери ключ към здравето, той е готов да изтърпи и това.
„Стига да заговорим за ПНИ с висококвалифицирани невробиолози или имунолози, и веднага се разнася сподавен смях – казва имунологът Стивън Смейл от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. – Но това не означава, че тази тема е погребана навеки. Все някак трябва да изясним как взаимодействат имунната и нервната система.”
През 1964 година открили болест на Бехтерев на американския журналист Норман Казънс – нелечимо автоимунно разстройство. Шансът за оздравяване е 1 към 500. Казънс се отказал от услугите на лекарите (не бива да му подражавате!) и разработил собствена „терапия на щастието”: редовно гледал филми на братя Маркс, например. Според него именно това в крайна сметка довело до чудното му изцеление. И тогава той основал център на своето име, който да се занимава с изучаването на това как психологическите фактори влияят върху здравето.
По това време науката отхвърляла всякаква връзка между настроението (независимо добро или лошо) и физиологията. Но през 80-те и началото на 90-те години било установено, че мозъкът е пряко свързан с имунната система – някои участъци от нервната система са включени към тимуса и костния мозък, а имуноцитите притежават рецептори невромедиатори, тоест нервната и имунната система общуват по някакъв начин.
Освен това тези разговори имат клинично значение – най-малкото в случай на стрес. Сред първите, показали това, е вирусологът Роналд Глейзър, който днес е директор на Института по поведенческа медицина към университета в Охайо (САЩ).
„Когато пристъпих към своите изследвания, което беше през осемдесетте, никой не вярваше на какво е способен стресът, включително аз самият”, спомня си ученият. Неговите колеги провели кръвен анализ на студенти и изяснили, че по време на сесия активността на имуноцитите намаляла, а нивото на антитела на вируса Епщайн-Бар се повишило. С други думи, стресът подкопал имунитета и позволил на латентния вирус да се върне към живот.
Оттогава интересът към ПНИ значително е нараснал. В медицинските институти по цял свят започнали да се появяват катедри и факултети, посветени на изследванията на връзката между „душата” и тялото, а ПНИ е само една от съставляващите тази нова област. Оттогава се смята за общоприето, че реакцията на организма на стрес наистина в известна степен потиска имунната система и в дългосрочна перспектива може да доведе до сериозно възпаление.
Мащабни епидемиологични изследвания са показали, че хроничният стрес повишава риска от коронарна недостатъчност, диабет от втори тип и т.н. Ниският обществено-икономически статус увеличава възприемчивостта към широк спектър инфекциозни заболявания и има данни дори, че стресът допринася за развитието на СПИН. Но засега учените още са далече от разбирането по какъв именно начин сигналите на мозъка се отразяват на физическото здраве.
Изследванията в областта на ПНИ са посветени на основното поведение на отделни разновидности имуноцити и молекулярни куриери (кортизолът е хормон на стреса, цитокините са посланици на имунната система и пр.), както и на експресията на конкретни гени. Коул е един от първите, който се замислил да събере от това обща картина.
Първото си изследване, чиито резултати били публикувани през 2007 година, той посветил на самотата. Изолацията от обществото е един от най-мощните психологически фактори на риска от лошо самочувствие, но няма яснота дали именно тя става причина за проблеми със здравето, или е въвлечен трети фактор – например загубен апетит, нежелание да се отиде на лекар и т.н.
Коул и колегите му са изучили генната експресия в левкоцитите на шестима хронично самотни хора (те твърдели, че в продължение на няколко години се чувствали в изолация и при това се страхували от другите хора) и осем души, които казвали, че имат прекрасни приятели и социална подкрепа.
От около 22 000 гена на човешкия геном изследователите изолирали 209, които отличавали първите от вторите – те били или активирани (и в този случай определен белтък се произвеждал повече), или потиснати (с обратния ефект). Всеки ген може да изглежда не така както при другия човек, изключително по волята на случайността, но Коул разгледал закономерностите. Значителна част от активираните гени при самотниците била въвлечена във възпалителна реакция, докато много от потиснатите играели антивирусна роля. При общителните хора било обратното.
Изследването, разбира се, е малко, но е едно от първите, в които се показва връзката между психологическите фактори на риска с изменения на генните експресии. Получените данни след това били възпроизведени в група от 93 души. Коул твърди, че аналогична ситуация се наблюдава при хората, върху които се стоварват най-различни удари на съдбата – от надигащата се загуба на близък човек до нищета.
Всичко това има еволюционен смисъл, смята той. Древните хора са живели в тесни групи, в които рискът от разпространение на инфекции е бил много висок, затова са оцелявали тези, чиито антивирусни гени са работили „отлично”.
Напротив, отшелниците и другите хора, които водели опасен живот, можели често да се ранят и да се инфектират, затова в тази среда оцелявали индивидите с активирани за възпалителен отговор гени. Това позволявало на раните да зарастват по-бързо, а инфекцията не водела до сериозни последствия.
Но в наше време стресът предизвиква напълно безполезно възпаление, което с времето само нанася вреда на тъканите, повишавайки риска от хронични заболявания – атеросклероза, рак, диабет.
На имунолога традиционалист (от рода на Смайл) получените от Коул резултати изглеждат прекрасни, но ще го убедят само в случай че по такъв начин бъде показана връзката на стреса с цялата физиологична система. „Докато няма пълно разбиране на този механизъм, към вас ще се отнасят скептично”, наставлява той Коул.
Към същото мнение се придържа имунологът Александър Тараховски от университета „Рокфелер” (САЩ). Според него, да се определят точните механизми – например какъв ефект предизвиква един или друг невромедиатор, – е много трудно, тъй като и мозъкът, и имунната система са невероятно сложни. Коул ги кара да се замислят за влиянието на жизнените трудности върху здравето, но той още не може да разкаже как се случва това.
Грег Гибсън, директор на Центъра по интегративна геномика към Технологичния институт на Джорджия (САЩ) смята „генетичната архитектура” на Коул за заслужаваща внимание, дори ако тя не води до детайлно разбиране на целия механизъм, но все пак мечтае за по-широки изследвания. „Мнозина провеждат пълногеномен анализ, концентрирайки внимание върху тесен проблем – казва той. – В резултат от дърветата ние не виждаме гората.”
През 2010 г. Коул получил писмо от бившата си съученичка Барбара Фредериксън, която изучавала емоционалния живот в Севернокаролинския университет в Чапъл Хил (САЩ). Интересували я биологичните корелати на щастието и прочие положителни емоционални състояния и затова предлагала сътрудничество. Уморен от стреса и превратностите на съдбата, Коул с радост се хванал за тази мисъл. „Нещастните ме умориха до смърт”, признава той.
Положителните емоции са още по-хлъзгава тема от стреса, защото за тях няма биологичен маркер от рода на кортизола и няма прост начин да се предизвикат в лабораторни условия. Налага се биолозите да вярват на това, което пишат доброволците в анкетите.
Но е възможно, ако вземем гените, които са приведени в определено състояние на стрес, и ги „превключим”, то това ще бъде биологичен корелат на щастие. Коул взел участие в три малки изследвания на тази тема. В първите две били изучавани 45 уморени медицински сестри и 40 самотници, които преминали курс с антидепресанти, в резултат на което генната експресия в левкоцитите превключила от възпалителна реакция на антивирусна. В третото изследване, оглавявано от психоонколога Майкъл Антъни от университета в Маями, били включени 200 жени с рак на гърдата в ранен стадий. В организма на тези от тях, които били преминали десетседмичен курс за управление на стреса, гените, свързани с възпалението и метастазирането, се оказали потиснати в по-голяма степен, отколкото при жените от контролната група, посетили еднодневен образователен семинар.
Едновременно при първите се включили гените, предизвикващи интерферонов отговор от първи тип (който се бори не само с вирусите, но и с туморите). „Физиологическите изменения възникват по едно време с психологическите – казва Антъни. – Следете настроението.”
Коул и Фредериксън се въодушевили и решили да стигнат по-далече. Какво изобщо се случва с организма, когато човек е щастлив? Те задали 14 въпроса на 80 души – колко често миналата седмица са се чувствали щастливи или доволни от живота, колко често им се е струвало, че животът е пълен със смисъл, и т.н.
Анкетата била построена така, че да раздели два вида щастие, обособени от психолозите – хедонистично (материални, телесни наслади – вкусна храна, секс) и евдемонично (удовлетворение от дейност, която изглежда пълна с дълбок смисъл – от умствено занимание, социално взаимодействие, благотворителност).
За свое учудване изследователите открили, че двете щастия влияят различно на генната експресия. Лицата, имащи влечение към евдемонични удоволствия, притежавали по-благоприятна генна експресия, а хедонистите демонстрирали същата картина, както и хората, които животът не жали.
Може да се каже, че евдемоничното щастие пряко влияе върху имунната система, но Коул предпочита да обяснява тези странни резултати, откъсвайки се от стреса. Ако те движи простото консуматорство, цялото ти щастие зависи от стечението на обстоятелствата. Когато дойдат трудни времена, ще се почувстваш много зле.
Ако се интересуваш от вещи, които са по-големи от теб – обществен живот, политика, изкуство – то всекидневният стрес ще те притеснява доста по-малко. Евдемонията, с други думи, „амортизира” жизнените трудности. „Като се занимавате с това, което ви заобикаля, вие се занимавате със себе си”, философства Коул.
С такива изказвания обаче той си навлича допълнителна критика. Психологът Джеймс Койн от Пенсилванския университет (САЩ) смята, че изследването на Коул и Фредериксън е прекалено малко, за да се правят от него каквито и да било изводи. Той също е сигурен, че двете разновидности на щастието в това изследване тясно корелират и затова може да се смятат за едно и също. Не му харесва и това, че от предварителни, спорни резултати се извежда морал: живей правилно, иначе ще умреш.
Койн призовава специалистите по ПНИ да спрат да говорят за ползата на едно или друго душевно състояние за здравето, докато то не бъде доказано ясно. „Стига сте писали книги и сте провеждали семинари за това как трябва да се живее!”
Фредериксън успяла да публикува две популярни книги. В едната от тях тя привежда конкретно отношение на положителните емоции към отрицателните, което става залог за доброто здраве. Тази работа, озаглавена „Позитивност”, получила добри отзиви от такива изявени психолози като Даниъл Гоулман и Мартин Селигмън, но системата от уравнения, на които се опира посоченото отношение, наскоро е критикувана от физика Алън Сокал от Нюйоркския университет – същия, който се прославя с публикацията на умишлено безсмислена статия в сп. Social Text в 1996 г., за да демонстрира липса на научна строгост в областта на културологичните изследвания.
Той твърди, че в основата на уравненията лежат стойности, заимствани от статия от 1962 г. за въздушния поток, тоест изобщо не са свързани с резултатите от психологически изследвания. Фредериксън признава, че има проблеми с математиката, но твърди, че е взела данните от статия за комплексната динамика на групите и че както преди държи на принципите, изложени в книгата. „Има достатъчно свидетелства за това, че емоциите влияят на здравето.”
Коул и Фредериксън са съгласни, че изследването е малко и че следва да се възпроизведе. Но анкетата е обоснована на предишни изследвания, а в това, че двата вида щастие са тясно свързани, няма нищо странно. Но зависимостта не означава, че двете по същност са едно: ръстът и теглото също корелират, знаете ли.
Независимо от цялата критика и от това, че засега може да се оперира само с много предварителни данни, Коул е завладян от мисълта, че положителните емоции са способни да смекчат вредното въздействие на обстоятелствата върху здравето.
Макар той вече да не дава изкуствоведски консултации, го топли мисълта, че заниманията му са му помогнали да се справи с „лоши неща” и са го научили да планира бъдещия си живот.
Източник: Nature News
