Като гъделичкат плъхове, учените разбират как умеят да се смеят и шегуват животните.
Точно в този момент, докато четете тази статия, зад стените на Центъра по молекулярна терапия на Северозападния университет, учените гъделичкат плъхове. Защо?
За да създадат хапче за щастие. В същото време може и да успеят да докажат, че не само хората притежават чувство за хумор.
Според съвременните научни представи смехът се е развил от пръхтенето, което се наблюдава при играещите човекоподобни маймуни. То сигнализира, че участниците в играта получават удоволствие, че всички заплахи са на шега и никой не възнамерява сериозно да откъсне главата на партньора.
Психологът Марина Давила-Рос от Портсмутския университет (Великобритания) навремето е анализирала звуците, издавани при гъделичкане на шимпанзета, бонобо, горили и орангутани, както и човешкия смях, и стигнала до извода, че хипотезата е вярна.
Шимпанзето и бонобо са по-близо до нас по еволюционно родословие и тяхното пръхтене повече напомня смях, докато орангутаните, които са далечни от нас, издават по-примитивни звуци. Горилите, както се смятало, са някъде по средата.
Приматите не само се смеят, но и по свой начин се шегуват. Горилата Коко от Уудсайд (щата Калифорния), която е научила над две хиляди думи и хиляди движения на езика на жестовете, си играе със значенията. Например когато я питат кое е тежко, тя показва знаците „камък“ и „работа“. Веднъж тя вързала връзките на обувките на своя дресьор и показала жеста „хвани ме“.
Как стои въпросът с другите представители на животинското царство – имат ли те хумористична жилка?
Марк Бекоф от Колорадския университет (САЩ), специалист по екология и еволюционна биология и автор на книгата „Емоционалният живот на животните“, отговаря на този въпрос утвърдително. Ученият не изключва, че чувство за хумор притежават всички бозайници без изключение и науката скоро ще го докаже.
Ако тази мисъл ви се струва прекалена, то най-вероятно не сте в крак с новите открития в областта на животинското поведение. Бекоф и други специалисти са установили, че паяците притежават различни темпераменти, а пчелите могат да преподават песимизъм. Бекоф напомня мнението на Дарвин за това, че разликата между интелекта на човека и животното е в степени, а не в същност. И ако ние имаме чувство за хумор, то и животните трябва да притежават такова.
Аналогично съображение накарало през 1997 година психолога Яак Панксеп да влезе в лабораторията на университета на Охайо в Боулинг Грийн и да каже на студента Джефри Бъргдорф: „Да погъделичкаме плъховете.“
По това време те вече били изяснили, че плъховете издават ултразвуков писък на честота 50 килохерца, когато се борят или се гонят. Харесало им на плъховете да ги гъделичкат, не пускали пръстите на изследователите и искали още.
Но Бъргдорф, който сега работи в Северозападния университет, е предпазлив във формулировките. „Не бих бързал да наричам това смях. Предпочитам да говоря за сигнал с положителен ефект.“ И можем да го разберем – сред специалистите има спор какво всъщност са открили.
Гъделичкането невинаги е приятно. Плъховете обаче издават само положителен писък – този същия, който се чува само по време на весели преживявания с особи с аналогичен размер. Ако във веселието участва плъх, който е по-голям от другите участници, вокализацията придобива друг характер, сякаш играта е завършила и започва преследване.
Когато на плъховете се предоставя избор, те предпочитат да проиграват звук на честота 50 килохерца, от което следва извод, че той им е по-приятен от другите видове писъци.
Дали това е смях, или не, очевидно въпросната вокализация свидетелства за радостни преживявания.
В началото стана дума за „хапче за щастие“ – Бъргдорф и колегите му тестват нов антидепресант в опит да разберат дали той ще предизвика писък от щастие. Така изследователите смятат, че плъховете могат да направят света по-щастлив.
