Къде се е дянала втората луна на Земята?
До 70-те години на ХХ век съществуваха три големи модела, опитващи се да обяснят възникването на Луната.
Първият предполагаше, че спътникът се е формирал от същия участък от протопланетния диск, както и нашата планета.
Според втория Земята в началото на своята история се въртяла толкова бързо, че се разкъсала и отделила се от нея част образувала Луната.
Третият твърдеше, че гравитацията на Земята е захванала преминаващата наблизо бъдеща нейна спътница.
След анализ на лунни породи, донесени от космическата мисия „Аполо”, станало окончателно ясно, че и трите теории нямат нищо общо с истината.
Първата и без това се пръскала по шевовете – плътността на Луната силно се отличава от земната, отсъства голямо и тежко желязно ядро, което изключва формиране от един материал. Втората изисквала денонощието на първоначалната Земелуна преди нейното разкъсване да е било равно на два часа, тоест енергията на въртенето да е била огромна, а сумарните показатели на сегашните Земя и Луна са решително против тази хипотеза. Третата се атакува от факта, че лунните породи, както станало ясно, са много близки до земните – материалът и на двете тела, с изключение на ядрото, много си прилича, тоест Луната не може да е „пришълец”.
Теорията за гигантски сблъсък след това дълго била единствената логична. Хипотетичната планета Тея долетяла, ударила Земята; основната й част (ядрото) потънало в нашата планета, а откъсналата се при сблъсъка мантия от двете тела образувала Луната – без ядро, но основно от земен материал, което премахвало всички противоречия.
Както споменахме, новите данни подлагат на съмнение и тази теория. По-внимателен анализ на лунните породи и на земната мантия показал, че те не просто са близки, а почти са идентични по състав, включително изотопен. Очевидно материал от Тея в Луната няма изобщо. Появили се и различни хипотези, опитващи се да слепят нашите разбирания за формирането на Луната. Например, че Тея никъде не е потъвала, а е нанесла на Земята съкрушителен удар и нанякъде е отлетяла. Но има детайли: Тея не се вижда на небето, а да се загуби току-тъй цяла планета, не е проста работа.
Има и друг път за решаване на въпроса. Да речем от редица удари на относително малки тела първоначалната Земелуна постепенно почти се е разрушила, а след това в нея се е врязало малко тяло, примерно около една десета от диаметъра на Марс. Тогава и без това почти готовата за разрив Земя е загубила част от масата и ъгловия момент, създавайки облак от своя материал, от който възникнала Луната. Но отново да повторим – сегашната енергия на въртенето на планетата и спътника са малки за такъв сценарий, макар че този въпрос в последно време горещо се обсъжда.
Ерик Асфог от Калифорнийския университет в Санта Круз добавя към тази дилема и друг неудобен въпрос: как стоят нещата с тъмната страна на Луната? Всички помним, че вечно отвърнатата от Земята половина на спътника има напълно различна повърхност: кората там е по-дебела, а планините са повече, отколкото от видимата страна. Ако тя се е образувала от земната мантия, чиито застиващи капки са се събирали от гравитацията, то такива неравномерности на кората изглеждат необяснимо.
Накрая планетологът предлага свое виждане за случилото се. Той смята, че картината на слепянето на спътника от капки магма не е била толкова проста, колкото се смята. Земята в определен момент може да е имала две Луни, едната от които е била по-малка от първата – с диаметър 1270 км и 25 пъти по-лека от нашия спътник. Тя се въртяла по-далече от планетата. В системата с три тела орбитите не били устойчиви и втората луна е паднала върху първата – откъм страната, която е скрита от Земята.
Тази версия на развитието на събитията може да има за предшественик както сценария с отлетялата Тея, така и варианта на постепенно разкъсване на Земелуната под действието на множество удари. Но и единият, и другият модел имат гореописаните недостатъци, така че окончателен отговор на всички загадки за формирането на Луната, естествено, все още не е получен.
Източник: National Geographic