Екип геофизици и инженери са изучавали честотата и размера на айсбергите, плаващи в Северозападния Атлантик през ХХ век, и са стигнали до извода, че за потъването на „Титаник“ е виновен не само екипажът, пренебрегнал ледената заплаха и не намалил скоростта на кораба при влизане в опасната зона.
Именно през 1912 година аномално количество айсберги са стигнали до водите около Нюфаундленд. Изводите на учените са публикувани в статистическото списание Significance.
Международният леден патрул (International Ice Patrol) – организация, следяща арктическите айсберги от 1914 година (нейното създаване било реакция на катастрофата на „Титаник“) – е разработил прост показател на опасността.
I48N е броят на айсбергите с надводна част над пет метра, които ежегодно пресичат 48-ия градус северна ширина. По-малко достоверна статистика по I48N е достъпна още от 1900 година.
В годината на корабокрушението на „Титаник“ линията на 48-ия градус е пресечена от 1038 айсберга. В първите две десетилетия на ХХ век този показател е достиган само два пъти. Следващият фактор, увеличаващ опасността от сблъсък, е било времето от годината – през април-май към Нюфаундленд доплуват максимимален брой айсберги.
И последно: в дните, предшестващи катастрофата (14–15 април) Централният Атлантик е попаднал в област на високо атмосферно налягане. Двата центъра на това налягане (канадската Нова Скотия и Южна Ирландия) се съединили, в резултат на което ветровете са разпространили студените въздушни маси от Северозападна Канада по целия Западен Атлантик.
В резултат айсбергите през април 1912 г. доплували до по-южните райони и с месец по-рано от обикновено.
Аномалните природни условия и повишеният брой айсберги в Атлантика са изиграли важна роля в катастрофата на „Титаник“, макар нарушението на техниката за безопасност и човешкият фактор да не бива да се изхвърлят от сметките, заключават учените.
