Някои от камъните на Стоунхендж, ако се удари по тях, издават звук, подобен на камбанен. Възможно е точно затова да са докарани тук от далечни места.
Изследователи от Кралския колеж за изкуство (Лондон) открили, че някои от камъните на Стоунхендж имат необичайни акустични свойства. Когато се удари по тях, те произвеждат висок и звънлив звук.
Възможно е, казват изследователите, това да обяснява защо именно тези камъни са били избрани и доставени от място, отдалечено от Стоунхендж на почти 200 километра.
Може би Стоунхендж всъщност е бил „глокеншпил“ (музикален перкусионен инструмент от групата на пластинковите инструменти – б.р.) на каменния век? На изследването на този въпрос е посветена статията на Пол Деверо и Джон Воценкрофт, публикувана в сп. Time and Mind: The Journal of Archaeology, Consciousness and Culture.
Отдавна е известно че много от камъните на Стоунхендж са били доставени от Пресели Хилс (Preseli Hills) в Западен Уелс, но никой не може да каже защо. „Камъни има навсякъде. Не е необходимо да ги превозвате от 160 мили“, отбелязва Пол Деверо.
Идеята, че камъните са били използвани за музициране или поне за създаване на звуци, хрумнала на изследователите по време на пътуване в Пресели, чиято цел била търсенето на древни звуци. Авторите на статията търсили начин да избавят своите студенти от зависимостта от цифровите материали. Изследователите искали да покажат на възпитаниците си това, което някога възприемали очите и ушите на жителите на каменния век.
Пол Деверо и Джон Воценкрофт открили, че в някои райони на Пресели се срещат диабази или долерити, сиви или черни интрузивни породи с вулканичен произход. Когато удряли по такъв камък, той произвеждал звук, подобен на този, който издава камбана. Такива камъни се използвали при издигането на Стоунхендж. През юли 2013 година изследователите получили разрешение да изучат акустичните свойства на няколко камъка от древния паметник.
Тъй като камъните на Стоунхендж са вкопани в земята, а някои са укрепени с бетон при реставрация, очакванията на изследователите не били високи. „Трябваше да има някакво въздушно пространство около тях, за резонанс“, пояснява Пол Деверо. И все пак някои камъни издавали ясни звуци, подобни на звука на камбана. Някои от тях, възможно, имат следи от удари.
Изследователите не настояват, че всички камъни на Стоунхендж са били „звънящи“, но някои от тях притежават такива свойства. Макар че Пол Деверо и Джон Воценкрофт може да са първите, които смятат, че Стоунхендж е бил построен за „музициране“, те не са първите сред забелязалите „звъна“ на камъните от Пресели.
Съседният град например е наречен Maenclochog, което означава „звънящите камъни“. Някои местни църкви са използвали камъни вместо камбани до началото на XVIII век.
„Звънящи“ камъни са откривани далече извън пределите на Уелс – в Швеция, Китай, Австралия, САЩ и други страни. В древните общества, както се смята, такива камъни може да са надарявани с мистични или целителни свойства.
Китайците са вярвали, че камъните, които те наричали „звучни“, съдържали жизнена сила, известна като чи. Известни са изображения от времената на неолита на „звънящи“ камъни от Индия. Те също се използват в някои ритуали на индийците.
Археологическите и етнографските паралели навяват на мисълта, че „пеещите“ камъни на Стоунхендж може да са свързани с ритуали. Възможно е, както предполагал Тимъти Дарвил, археолог от университета на Борнмът, Стоунхендж да е бил място за изцеление.
Версиите за причините за „пеенето“ на камъните са почти толкова, колкото и теориите за предназначението на Стоунхендж. Но да се отговори на въпроса, защо някои камъни издават звуци, е малко по-просто.
„Те не са кухи, както хората са склонни да мислят“, разказва Мая Хълтман, археолог от университета в Упсала, автор на наскоро излязло изследване за акустичните свойства на камъните от Швеция. Звънът не се появява и поради вдлъбнатините в камъните, които са следствие на удари. „Има много „звънящи“ камъни, при които няма видими изменения, направени от човека“, отбелязва археологът.
Доктор Лоуренс Малинконико, геолог от колежа Лафайет в Пенсилвания, обяснява феномена с комбинация между състав и плътност. В Пенсилвания, както и в Уелс, също се срещат диабази. Тази скална порода е богата на желязо и магнезий и почти 200 милиона години се е намирала под земята, преди да се озове на повърхността. В резултат камъкът е достатъчно плътен, за да издава високи звуци при удар.
Пол Деверо признава, че теорията за „музикалните“ свойства на камъните на Стоунхендж не може окончателно да реши въпроса за първоначалното предназначение на съоръжението. И все пак изследователят се надява, че работата му ще въодушеви археолозите за изучаване на това, което са слушали древните, а не само на това, което са виждали и правели.
„Всички достатъчно дълго гледаха нямо кино от каменния век. И едва сега ние се опитваме да възстановим саундтрака“, заключава Деверо.
