Как „Вояджър” напусна Слънчевата система и защо НАСА разбра от вестниците

„Екипът на „Вояджър” видя днешните съобщения за това, че „Вояджър 1” е напуснал пределите на Слънчевата система – казва шефът на научния проект Едуард Стоун от Калифорнийския технологичен институт. – Но според нас „Вояджър 1” все още не е напуснал Слънчевата система. С други думи, той не е стигнал междузвездното пространство.”

Ето какви неща се случват. Вчера световните агенции гърмяха със заглавия „Космически апарат за първи път в историята излезе извън пределите на Слънчевата система”, а днес стана ясно, че организацията, отправила космическата сонда в дълбините на Космоса, както винаги не е в час със своето „историческо постижение”.

Според специалистите от НАСА още през декември 2012 г. „Вояджър 1” е навлязъл в нова, още неизвестна област, която учените наричат „магнитна магистрала”. В нея потокът частици и тяхната енергия рязко се различават от това, което знаем за случващото се в центъра на Слънчевата система. Но за напускането на хелиосферата се изисква критично важен индикатор – промяна на посоката на линиите на магнитното поле.

Това наистина е безспорен признак за озоваване в междузвездното пространство, но още нищо подобно от уредите на двата апарата „Вояджър” не е получавано. (Има вероятност дори да не дойде такава информация – след 10-15 години плутоний-238, който захранва сондите, ще се разпадне и уредите на космическите апарати ще умрат.)

Но и този индикатор не е напълно безспорен. Става дума за това, че сега сондата се намира на около 18,5 млрд. км от Земята (123 астрономически единици), което от гледна точка на междузвездните разстояния е нищожно малко. И не е задължително хелиосферата и хелиопаузата да се смятат за граница на Слънчевата система. Има и друга гледна точка. Определянето на Слънчевата система често съдържа такива думи: съвкупност от планети и техните спътници, астероиди, комети, малки метеорни тела, космически прах и междупланетен газ, произход, еволюция, чиито закони на движение са неразривно свързани с централното тяло на системата – Слънцето.

Ако за граница се вземе зоната, където гравитацията на Слънцето преобладава над привличането на всяко друго аналогично тяло, то тя следва да се смята на две светлинни години от нашата звезда, или 125 000 астрономически единици, което е хиляда пъти повече, отколкото е изминал „Вояджър 1”. Към момента, когато апаратът достигне тази точка, този факт ще представлява чисто исторически интерес.

Да си спомним облака на Оорт, който вероятно наброява трилиони обекти, а неговото отдалечение от Слънцето се изчислява на 50 000 до 100 000 астрономически единици. Впрочем известни са и доста по-близки обекти, които явно влизат в Слънчевата система. Например планетата джудже Седна се върти на разстояние до 1000 астрономически единици от Слънцето, а дотам „Вояджър” ще стигне едва след няколкостотин години – във вид на мъртво парче метал, без ни най-малката активност на борда.

Какво, не откривате ли достатъчно оптимизъм? Ето че „най-великото далечно пътешествие” на ръкотворен апарат за половин столетие само незначително ще се доближи до гравитационните граници на Слънчевата система, изминало една хилядна част от пътя. И толкова. Между другото човечеството явно е способно на повече.

Няма виновни – далечните космически пътешествия през 70-те години на ХХ век са станали възможни само като елемент на надпреварата за престиж между свръхдържавите. И както със свръхдържавите, така и с пътешествията…

Източник: Jet Propulsion Laboratory